В социалните мрежи се разгоря дискусия относно ролята на държавното финансиране в сферата на културата и изкуствата. Основният аргумент в критичните позиции е, че творците следва да разчитат на пазарни механизми и частни инвеститори, вместо да изискват средства от държавния бюджет. Според критиците на сегашната система, художествените продукти трябва да се конкурират свободно за вниманието на публиката. Тезата е, че успехът на едно произведение се измерва чрез неговата способност да вълнува хората и да се реализира на пазара. В този контекст се поставя въпросът дали е морално държавата да субсидира проекти, които не привличат аудитория, за сметка на социални разходи като пенсии, помощи за самотни майки и подкрепа за хора с увреждания. Като исторически контрапункт се посочва примерът с Уилям Шекспир, чиято театрална трупа е била издържана чрез представления пред широка и разнородна публика, без да разчита на държавна издръжка. Дискусията засяга и наследството от тоталитарния период, когато изкуството често е било използвано като инструмент за пропаганда. Според авторите на тези позиции, държавното финансиране в миналото е било насочено към творци, обслужващи режима, докато независимите гласове са били подлагани на репресии. Предупреждението, което се отправя към съвременните творци, е, че приемането на държавни средства крие риск от загуба на творческа независимост. Аргументът е, че властта често изисква лоялност или политическа ангажираност в замяна на финансовата подкрепа, което поставя под въпрос свободата на изкуството. Като пример за негативните последици от обвързването на изкуството с политическата конюнктура се посочват случаи, в които творци са ставали обект на обществени подигравки заради публични изяви в подкрепа на конкретни институции или политически фигури.